RT Fresco - шаблон joomla Книги
Сряда, 06 Декември 2017 12:01

Вихра Баева: Младите все повече се интересуват от фолклора ни

Оценете
(0 гласа)

Интервю на Десислава Пътева, доброволец на сп. „Българска наука“
Източник: https://move.bg/mladite-vse-poveche-se-interesuvat-ot-blgarski-folklor



Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в секция „Антропология на словесните традиции” при Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН. Тя е редактор на сборника с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Ламя и хала” (2016), автор е на близо 50 научни публикации у нас и в чужбина, на множество научнопопулярни материали и е консултант на анимационния проект „Златната ябълка”. Стипендиант е на Холандския институт за академични изследвания NIAS в гр. Васенаар, Холандия (2011) и на Националната стипендиантска програма на Словашката република (2016). Области на нейния научен интерес са етнологията и антропологията на религията, местните култове, устните разкази, символната антропология и българският фолклор.

Доц. Баева, как се прояви Вашият интерес към типа научна дейност, с която се занимавате?
Запалих се по фолклора в студенстките си години. Като завършила специалност „Българска и английска филология” в ПУ „Паисий Хилендарски” oще в първи курс изучавах дисциплина – „Фолклор”. Интересът ми още повече се задълбочи, след като ходих на терен, имах възможност отблизо да се сблъскам с живия фолклор. Говорих си с жени, които са специализирани баячки, успях да изкопча от тях няколко текстове на баения. Някои от тях прилагам и на практика. Много интересни древни текстове са, имат митични пластове. Съдържат в себе си на пръв поглед необясними образи като млякото, сълзите. Всъщност това са символи, които говорят на своеобразен език. Езикът на ритуалите, на тези текстове. Ако човек се учи достатъчно, в един момент започва да го разбира, поне отчасти.

Казахте, че има приемственост, но какви са нейните мащаби? Младите хора като че ли гледат повече на запад, където също се представят интересни, фантастични светове и персонажи. Припознават ли се с българската фолклорна култура или по-скоро се припознават със западната?

Може би допреди 5 – 6 години погледът беше обърнат сякаш повече на запад, хората бяха очаровани от митологии като скандинавската, келтската. Разбира се, масовата култура има основно влияние за това с романи и филми като „Властелинът на пръстените” и „Хари Потър”. Това са тотални хитове, които определят вкусовете на огромни маси от млади хора по света. Изглежда, че в последно време това запознаване със западната митология стимулира обръщане на погледа към нас самите. И за голяма радост на всички нас, фолклористите, виждаме, че съвременните млади хора започват все повече и повече да се интересуват от българския фолклор в различните му аспекти. Виждаме го например в клубовете по народни танци, които са многобройни. Голям брой млади хора, а и не толкова млади, учат хора?. Вече е нормално да се ходи на хоротека, където вечерта се прекарва в тропане на хора?. Научават тези сложни стъпки, които наистина изискват упражнения и усилия. Вече се появяват и немалко младежки групи, които правят съвременна музика на основата на българския фолклор, те също имат много голям успех. Напоследък преживява възраждане и българското фентъзи на фолклорна основа. През януари бях поканена на фестивал на българските фантасти, който се казва „През 9 земи”. Това са почти изцяло млади хора: писатели, художници, аниматори, създатели на костюми, както и много фенове. Беше много забавно и приятно да общуваме. Представях новия сборник с фолклорни текстове „Змей. Змеица. Лама и хала”, който подготвихме с колеги от секция „Антропология на словесните традиции” към ИЕФЕМ на БАН. Имаше страшно много въпроси, страшно много дискусии. Виждам, че хората имат потребност от това знание и много му се радват.

Доколко може да се вярва на личните истории на хора, които разказват, че са срещали змей? Не са ли тези разкази по-скоро плод на фантазия? Как си обяснявате, че и до днес се носят такива предания?

В личните разкази един или друг събеседник разказва, че е виждал змей или пък баба му е виждала змей, или познава мома, любена от змей. За самия човек това е нещо абсолютно реално. Трудно е да се каже къде свършва външната реалност и къде започва вътрешната, субективна реалност на отделния човек. Митът за своите носители е знание, което е абсолютно реално. Психолозите доказват, че митовете дават форма на някакви психични съдържания, тоест те говорят на езика на нашата душа. Казват истини, които не отговарят на рационалното разбиране за света, но пък отговарят на вътрешните процеси, потребности и преживявания, които човек носи у себе си. Според мен тези истории никак не са за подценяване. Не трябва да ги възприемаме буквално, а по-скоро да се опитваме да четем техните пластове от значения, защото те наистина са много богати на значения. Предполагам затова хората до ден-днешен продължават да се вълнуват от тези неща, защото имат нужда от такъв тип знание, от образи, които да говорят на душата им.

Във фолклора женските персонажи като че ли по-често са натоварени с негативни черти, докато мъжките образи се определят като носители на положителни качества. Каква е причината за това?
Това е характерно за фолклорната култура и за митологичното мислене изобщо. Идеята е, че целият свят се възприема като единство на противоположности. Това са опозиции като живот и смърт, като добро и зло, черно и бяло, ляво и дясно. Нещата не са неутрални, те винаги имат своя символика и свое значение. В тази поредица от опозиции се подрежда опозицията мъжко-женско. Тъй като говорим за патриархални култури, мъжкото винаги е положителното. То е „своето”, нашето, доброто. Докато женското се свързва с отвъдната страна. То винаги е опасно, не може да се разчита на него, може всичко да се очаква. (Смее се) Това е свързано и с позицията на жената в патриархалното семейство. Тя идва от друго място в рода на мъжа. В този смисъл тя винаги е чужденка: колкото и да се приобщава към новия род, винаги има един такъв елемент на граничност, тоест тя е наша, но не съвсем.

Всяка една област се отличава от друга по отношение на дрехите, шевиците, пеенето и танците. Откъде идва това многообразие? Хем всичко това е символ на нашата национална идентичност, хем от област до област има много големи разлики.

Фолклорът е локална култура, защото е бил доминиращата форма в едно общество, което е било много по-разпокъсано от нашето. Не е имало комуникации, възможност за пътуване и за общуване между отделните селища. Всеки район и всяко отделно селище развива своя специфична култура. Действително, и облеклата, и музикалната култура, и словесният фолклор, и традициите са много специфични. Те са много общи с това, което се наблюдава изобщо на Балканите, така че понякога е трудно да се прокара рязка граница, която да определи къде свършва българското и къде започва сръбското, гръцкото или турското, а за македонското въобще да не говорим. (Смее се) Някак си всичко е много преплетено. Винаги се сещам за филма „Чия е тази песен”: става дума за песен, която се открива във всички балкански страни, макар и с различни функции и различен текст, но мелодията е една и съща. Не може да се каже къде точно се е родила, защото всичко е някак много общо и свързано на Балканите. Знаем, че нациите са сравнително късни конструкти, които възникват едва през 19 век и са свързани с определен етап от историческото развитие на народите на Балканите. До голяма степен са конструирани и тези идентичности, които познаваме в по-ново време и като изследователи ние си даваме сметка затова. Така че има по-скоро някакво динамично единство между локално, национално и наднационално, което е видимо, особено на Балканите. Всъщност това многообразие в единството е част от нашето богатство.

• Интервюто е публикувано със съкращения.